Той е непреборим. Срещам го почти на всяка крачка, почти във всеки поглед или жест.

Страхът да бъдеш себе си. Да покажеш истинското си Аз, разкривайки слабостите си, които всъщност  са твоята сила.

Неразбирането, че твоето Аз е далеч по-хубаво от фалшивото ти, несвойственото ти Аз, което си си наумил да достигаш. Само трябва да се осмелиш да бъдеш самият Ти. Да бъдеш Истински... 

Макар да изпитвам остра непоносимост към фалша, понякога ставам част от филма. Влизам в някаква роля, отредена ми от другиго, и търпя, стискам, мълча, изпълнявам задачата, докато свърши епизодът.

Но филмът продължава и краят му не се вижда, а животът ни тук, на тази земя, не е безкраен.

И всичко това заради вечните компромиси да уважа или по-точно – да угодя на хората, които живеят със своите илюзии за успех.

Вариантите са два: примиренчество или непрекъсната борба със себе си, която ме напряга и не води до никъде. И в двата случая си казвам, че решенията не ме удовлетворяват и изпитвам непоносима нужда да избягам от Матрицата.

А и страхът,си е голямо шубе!:(
Време е да се отърсиш и да станеш,наясно със себе си!:)))

Добре дошъл в моя блог!

Със себе си съм наясно - зная какво ценя и искам да го имам в живота си, но голяма част от хората около мен не ги разбирам и ми е трудно да общувам с тях, когато не са искрени и почтени. Несериозно е да си поставям за задачата да ги променям - всички знаем, че това е невъзможно, което обаче води до друг извод: че аз трябва да се адаптирам към тях, иначе има опасност да заживея в социална изолация.

Не виждам изход от положението, тъй като твърде голяма и тежка е моралната криза, в която сме изпаднали като общество.

А за страха - отдавна не се страхувам. Откакто осъзнах, че не изпитвам страх от смъртта.