Разни случки в последно време ми напомниха култовата песен от филма "Ирония на съдбата" и по този повод вече два дена си татаникам същата мелодия с преводния текст на Евгени (Orrek), която преди около година-две изпях и записах в домашни условия. Наскоро я качих ето тук: 

http://soundcloud.com/polirang/lf4btxahikp1

Сериозното ми замисляне всъщност е продължение на темата за напразните очаквания и мъдрия извод, който ми подсказа песничката.

Да, излиза, че е по-добре да нямаме леля, за да не я сполети зло; да не издигаме къща, защото пожарът може да я изгори; да не си взимаме куче, за да е сладък сънят на съседа и т. н. 

В този ред на мисли в главата ми се оформиха някои решения, които смятам да изпълня, от рода на :

1. Не се обвързвай дълбоко емоционално с никого, защото неминуемо един ден страданието и болката ще те сполетят. С течение на времето нещата се повтарят и количествените натрупвания преминават в качествени изменения.

За радост, повтарянето на едни и същи грешки все по-бързо ще задейства защитния ти механизъм, който отключва състоянието ти на безразличие и отново връща усещането ти за свобода и независимост.

Изваждай разни хора, заели място в сърцето ти, за да не се измъчваш, когато те нараняват, и залоствай здраво вратата след тях. Помни, че решението ти е окончателно и не го нарушавай. 

2. Не прекалявай с работата, защото така ще намалиш процента разочарования, свързан или с неблагодарността на другите за положените от теб усилия, или с незаслужено отправените критики по простата причина, че само който не работи, той не греши. 

3. Не вярвай много на думите, защото хората ги изричат по най-различни причини, но най-рядко заради онова, което наистина мислят и чувстват. 

4. Не очаквай нищо - конкретно или в по-общ план - защото то никога не идва. Винаги се случва нещо друго, непредвидено. Явно така е програмиран животът на планетата ни. 

5. Не разчитай на никого. Сентенцията за дебелия врат на вълка е самата истина. Искаш ли нещо наистина да постигнеш, не викай помощници, а действай съвсем самостоятелно. 

6. Не търси шумните компании, защото това няма да промени усещането ти, че си сам и че си различен от другите. По-скоро ще го подсили...

Мога да продължа списъка, но нямам време...

...........................

Тази вечер, след работа, с един колега повървяхме заедно до спирката на метрото. Срещнахме девойка, която ни поздрави, и той ме попита досещам ли се откъде я познавам. Признах си, че заради многото лица около себе си вече губя ориентир. Поясни ми, че това е сервитьорката от близкия ресторант, в който не съм стъпвала най-малко от година. 

Признах си, че понякога хитрувам, когато видя познато лице. Не се издавам, че не се сещам за името му, за да не го обидя. Съответно - в разговора избягвам обръщението и правя всичко възможно да изтръгна информация, която да ми подскаже кой е този човек.

 Репликата ми подсети колегата да направи пълно самопризнание как преди години на Попа срещнал хубава млада жена и предположил, че е някоя фльорца, която той харесвал на времето. Попитал я защо не му се обажда, а тя на свой ред му задала въпроса дали той си спомня, че е бивша негова ученичка... 

Засмях се и си казах наум, че една усмивка за днес ми е достатъчна - друго не ми трябва. После се разделихме и тръгнах към къщи.

Вечерта изглеждаше много красива и романтична със запаления розов пожар на залязващото слънце. Вдигнах очи към небето и ахх, още беше светло, а лунният сърп вече нежно и мечтателно обгръщаше изгрялата първа звезда. Сякаш ми намигваше отгоре и ме подканваше да не му мисля много.

Така се бях увлякла в съзерцаване, че за момент забравих какво съм си обещала. Как не бива да отварям сърцето си, защото неминуемо ще стигна до описаните по-горе изводи и решения...