Нагледах се на словесната помия, изливаща се върху мен в един друг сайт, но не упреквам реакцията на троловете, които са това, което са. Нито укорявам онези, които имат нещо против мен. Упрекът ми е към друго, което смятам за по-страшно, и то е мълчанието на хората, които са в състояние да говорят, но открито не изразяват позиция.

Изумително е как всички се изпокриват, когато се налага да кажат мнението си.

Разбира се, никой не е длъжен да показва позиция, но винаги идва един момент, когато нещата се преобръщат. И тогава мълчалият досега, който внезапно се оказва лично засегнат от нещо и поисква да бъде чут, започва да говори, но никой не го чува. Дори, когато крещи.

Така е, защото сред нас преобладават индивидуалистите, а не хората, които могат да работят в екип или да дискутират цивилизовано даден въпрос, по който имат различни мнения. Освен това завистта никак не ни е чужда и тя също се явява като завършващ грозната картина щрих.  

Ех, народе български, докога ще предаваш своите си от страх да не пострадаш, ако кажеш какво мислиш? Ние ще станем силни, едва когато започнем да говорим, а не когато се свиваме и мълчим. Поне в интернет да не ни беше страх, а то…

 

"Ех, народе български, докога ще предаваш своите си от страх да не пострадаш, ако кажеш какво мислиш? "

Ще мълчи народът, защото все още има " предатели", които разкриват информация за тези, които пишат - дори и в "свободните пространства". И в интернет е страшно. Ами ако някой се познае в нещо, споделено в нет-а и тръгне да води "разследване". Представя се за жертва и попада на услужливи " помощници"? Превръща живота ти в ад. Започва да те преследва по коридори и ъгли, да проклина теб и детето ти...